Хубавите български книги трябва да се споделят и за тях трябва да се говори поне с частица от вълнението, с което усещаме, чe са били написани. Така мисля. Затова днес искам в няколко реда да ви разкажа за романа „Брюксел, разголен“ на Ирина Папанчева, без да разкривам нищо от сюжета.
Запознах се с авторката по време на гостуването ми в Брюксел миналия декември. Дотогава не бях чела нейни произведения, което отчитам за пропуск. А вероятно в онзи момент тя вече е работила по книгата си. Как ми се иска да знаех мъничко от нея тогава, за да успея макар и за три дни да погледна Брюксел през очите ѝ, но пък вече имам най-добрия пътеводител за града при следващо посещение, живот и здраве.
Романът, разбира се, не е пътеводител. Той е дълбоко, откровено, понякога стряскащо, но по-често изненадващо и очарователно преживяване на европейската столица. Брюксел е герой от плът и кръв, с криволици в съдбата си, с моменти на ужас и страх и с други – на любов и опиянение. Душа, скрита зад маската на институциите, която се изменя от съприкосновението с всеки обитател. В този смисъл градът, често набеждаван за сив и скучен, ни се разкрива в съвсем друга светлина – разголва се красив и съблазнителен.
„Брюксел, разголен“ обаче Е пътеводител в историите на деветима души от различни националности – холандец, белгийка, австралиец, мароканка, хърватка, британска, сенегалец, сирийка и детето ѝ. Всички те живеещи в самото наше съвремие и докоснати от българката Ирис – млада и амбициозна журналистка, която печели стипендия за стаж в европейските институции и идва за 6 месеца в града. Шест месеца, които ще се превърнат в цяла вечност и ще струват брака ѝ. Защото за главната героиня Брюксел се превръща във вечна любов. Същата любов, която понякога ни докарва до екстатични моменти, друг път ни притиска и ранява, докато накрая не ни обрече на самота и празнота. Ирис разголва себе си и града напълно, без задръжки, изпълнена с критичност и самокритика, отрезвяващо откровено, на моменти донякъде дразнещо и провокативно. Това обаче само показва нейния плътен, жив и автентичен глас. Тя е от героите, чието присъствие усещате в съзнанието си дълго след като затворите последната страница на романа.
Стилът на Ирина Папанчева е въздействащ не само като език, синтаксис, мяра в описателността и диалозите. Тя се отличава с проницателен интелект, дълбока емоционалност, отлично познаване на съвременната европейска история, свръхчувствителност към културата и проблемите на Другия и Другото. Всеки персонаж в книгата е изграден без пробив в психологическата си пълнота. Всеки ни напомня някого, нещо, а всички заедно – светът, в който живеем. Ако трябва да обобщя в едно изречение, за мен това е роман за пътя, който изминаваме, и за неизменната диря, която оставяме един в друг и в света. Роман за надеждата, че каквото и да изберем, то винаги е нашето добро.
Препоръчвам ви го.
Виктория Бешлийска, автор и блогър, „По дирите на думите“