„Ирина, поздравявам ви за „Анабел”. Това беше съобщението, което изпратих на Ирина Папанчева във фейсбук заедно с поканата да станем приятели. Искам да ви кажа, че тази млада жена вече може да се похвали с огромен кръг читатели, който далеч надхвърля кръговете й от приятели във въпросната социална мрежа и в действителния й живот. И аз не съм единственото доказателство за това. Казвам го, защото много съвременни автори не могат да продадат книгите си в тираж по-голям от броя на приятелите си и то от броя на тези приятели, с които общуват почти всеки ден на живо.
Романовият жанр се превърна в предпочитан, макар новите български романи да са
все по-далеч от класическите образци
Книгата на Ирина Папанчева е израз на тендецията, която напоследък роди доста романи, писани от жени и представени на аудиторията с уговорката, че не са автобиографични. Истината е, че автобиографичната част в тях е определяща. Но по-важното в случая е друго. От къде извира желанието на тези жени да „прегрешават” с романовия жанр? Жените, които написаха романи и разказаха историите на своите героини (но всъщност разказаха себе си) са жени, които харесват живота си. Факт, който само може да ни радва и да ни кара да четем. Те създадоха опитна литература с прекрасна поетика и в изискан стил. Точно такива, каквито са и животите им.
Ако вие бяхте героинята в този роман
щяхте да се казвате Анабел, да сте родени в малък европейски град, да сте завършили художествена гимназия, а после магистратура по публична администрация. Да оглавявате дирекция в министерството на администрацията, да живеете с приятеля си, когото неволно сте хванали в изневяра и да имате две приятелки, които постепенно, хем зад гърба ви, хем пред очите ви, са се превърнали в любовници. Да не забравяме Винсент, чието име звучи почти като това на Ван Гог. Той е онзи, по-възрастният, който ви гледа „сериозно и нежно” и който иска да ви върне към рисуването.
Действието в тази книга се разпорежда с времето доста космополитно. На практика то се развива в рамките на пет дни без дъжд, нещо твърде необичайно за Амстердам и един, шестият, събота – денят в който силно вали и Анабел отново започва да рисува. Романът обаче непрекъснато се връща към Амстердам преди 13 години, когато Анабел е била щастлива.
Градовете са нашите чувства
Не са важни нито конферентните зали, нито хотелските стаи, нито мостовете, нито дори музеите и кафенетата. Понякога градовете са местата, на които се танцува танго. Понякога са местата, на които сме рисували… Впрочем в книгата се конкретизира единствено градът, който е предизвикал чувства на щастие у героинята.
Особено интересни ми се сториха онези глави в рамана, които са озаглавени „Кафене „Космополитите”. Прекрасни есета, които могат да се четат и отделно от големия текст и които много приличат на онези разговори в кафенетата – „катедралите на комополитизма”, от които се раждат интересни идеи.
Едни от най-хубавите разговори са разговорите за това кой какво е направил. Ирина Папанчева написа роман и за това подхванах този разговор.
Последното, което искам да ви кажа е, че
Ако аз бях написала роман
Щях да се доверя на същото издателство – Жанет 45. Да избера същия редактор – Виктор Самуилов. Да харесам точно тази Анабел с колелото, която е нарисувал на корицата художникът Димитър Келбечев. Да благодаря на същата коректорка – София Несторова. И не само заради добрата й работа, но и защото София е поетеса и има едно стихотворение, което започва с думите „Ако бях героиня в роман… ” Щях да представя творбата си на същото място – галерията на Националната художествена академия. И не само защото търся символиката между мястото и несбъднатата мечта на моята героиня да учи в художествена академия.
Ако бях написала роман обаче никога нямаше да избера да го представи Калин Терзийски. Щях да повикам някой истински приятел, който нямаше (вместо да представи книгата) да
чете надуто конско от лаптопа си
и да обяснава, че е завършил психиатрия. Нали ви казвам. Този роман е създаден от жена, която очевидно харесва живота си. Ние пък харесваме творбата й. Нито Ирина, нито почитателите и приятелите, дошли на премиерата на „Анабел” в София, имаха нужда от терапия.
…
Ирина Папанчева и Мирослава Иванова станаха приятели.
Един общ приятел – „Анабел”.
от Мирослава Иванова