Почти интимно е автобиографична повест изпълнена с младежка задъханост, с желанието на 22-годишната студентка по чешка филология да се докосне до всичко, да разбере всичко, да изживее всичко, дотолкова героинята е дейна, устремена и опиянена от собствената си младост, че не й остава време да се огледа, да размисли, да посъзерцава живота, който я залива. Повествованието тече така стремително, забързано и мелодично, че звучи като поема, а не като повест. Героинята е като струна, която звънти при всеки допир с живота и нейното едничко желание е да звънти непрекъснато… Замайваща с очарованието на младежкото първооткривателство, книгата се чете леко и увлекателно и неизкушеният читател не забелязва подводните течения, които я изпълват. Тя е крехкото цвете, чиято красота забулва каменливата почва, върху която е израснало. И се дивим на литературното умение на начинаещата авторка с такава лекота да постига занимателност и дълбочина.
А може би това е белег на младостта. На талантливата младост.
Главите са кратки, фрагментарни, импресионистични. Случките, мислите и събитията пробягват в задъхано темпо. И преди да ги е изчерпала напълно авторката преминава към следващата глава: героинята ту се появява на купон, ту е в някоя механа в Банско, ту е рецепционистка на хотел в Слънчев бряг, ту никак не може да определи бъдещото развитие на „сериозната си” любов с румънеца Винченцо, нито пък знае как да се държи с появилия се още в началото англичанин – Дейвид. Повестта започва и свършва с него без между тях да се стигне до сливане, въпреки взаимното желание. И тази връзка е по-скоро една неосъществена мечта отколкото нереализирана любов. В забързаността геринята изпитва мимолетна любовна (всъщност чисто сексуална) авантюра с един чех на поляната зад Бачковския манастир, при това без угризения пред приятелката му. И това я кара да се чувства в хармония със себе си. Да се чувства жена. За секса се пише директно, открито, без лицемерна срамежливост, но и без фукливата истерия на сексуалната революция от 60-те и 70-те, когато наляво и дясно се натрапваше сексуален непукизъм. (Впрочем твърде теоретичен.) Героинята води бедно=обикновено студентско съществуване, участва в студентски митинги за смяна правителството на Жан Виденов, но инстинктивно усеща, че е само „опитна мишчица, която тича по пластмасово колело…” и че „Колелото на историята се нуждае от своите хиляди и стотици хиляди мишчици, за да се върти.” В забързаната си младост тя се чувства „като марионетка, движена от умел кукловод”. Но не приема тази реалност като трагедия, а като обективна даденост. Минава й през ума, че англичанинът Дейвид не може да разбере такава действителност, защото даже тя не я разбира, а само я усеща.
Повестта е изградена от 40 кратки глави (по-точно от 38, но две от тях имат вътрешно деление) със средна дължина е две-три странички. Липсват класическите похвати за изграждане на литературен герой; психологическата обрисовка и мотивация са захвърлени като ненужни, причинно-следствените връзки също, сюжетни ходове изобщо не се използват, и ако за главната героиня все пак добиваме някаква цялостна представа, то второстепенните герои са бегло щриховани и приемаме техните постъпки за даденост, без да вникваме в мотивите на тяхното поведение. И най-странното е, че тази „повърхностност” е убедителна и ние я възприемаме в „реда на нещата”. Нещо повече, тя ни действа с особена внушителна сила и с някаква странна „музикална философия”. Всяка глава започва с внимателно подбрано мото – от класици, от известни поети или от напълно неизвестни автори, в които авторката е съзряла мъдрост и дълбочина. И тези цитати дават на повествованието по-голяма дълбочина, вмъкват го в по-широк културен контекст, определят хода на мисли и асоциации, които читателят ще насложи върху творбата, а това я изпълва с нови измерения, раждат споменатата „музикална философия”. Задъханата младежка изповед се превръща в картина на времето, което авторката пресъздава в неговата автентичност, без да го обяснява.
Картина става с много измерения, които са по-сложни, отколкото изглеждат на пръв поглед.
Те са чувствените измерения на една преходна епоха каквато човечеството не познава в своята история. И авторката съвсем не иска да осмисля тази епоха, тя просто я изживява и регистрира със своята свръхсетивност. Изразът „разпадането на социализма” е жалка едностранчива щампа, за да характеризира каквото и да е. Задало се е времето на технологиите. Понятието „технология на живот(!!)”се превръща в нещо обичайно. И ние вместо част от живота се превръщаме в част от технологията. Но за това по-късно. Авторката не се впуска в социологически разсъждения и обяснения. С художническа чувствителност, по-точно от сеизмограф, тя съумява да предаде новите същности осезателно. В творбата й се появява предчувствие за технология на чувствата – тема която ще се разрастне с обобена сила в романа й „АНАБЕЛ”. Но тези „чувства” вече имат своите очертания в повестта. Приятелката й, чехкинята Хелена, споделя: „Толкова ми е хубаво в тези източни държави. В първите години след падането на желязната завеса пътувахме ненаситно из Европа… гладни за здравия им незаразен с тоталитаризъм дух… днес вече ми се струват толкова еднакви в своите подреденост и рафинираност. Докато тук откривам много повече автентичност и топлина.” „Може би, но за мене всички тези държави са все още terra incognita и тяхното съвършенство ме привлича като магнит” – отговаря героинята и „натъпква шест чушки в един буркан”. Този диалог се провежда, когато двете млади момичета правят зимнина (съвсем не по европейски). И това е знаменателно. Но има още един такъв епизод (любимият ми): „…с Хелена и Скот сме на гости на британски дипломат, който заедно още с двама британци вари кайсиева ракия в задния двор на луксозната си къща в Бояна. Не мога да не се усмихна на детинската възбуда, с която британците се суетят около казана с ракията под вещото ръководство на възрастен българин майстор-ракиджия. Седмици наред са планирали този ритуал и са се подготвяли за него.
Освен нас на верандата около масата са насядали и дегустират току що сварената смертелница двама американски бизнесмени със съпругите си, едната, от които българка, един журналист от вестника на Скот и италианска фотографка пристигнала в Бъгария във връзка с работата си.” Героинята-авторка никога не се е занимавала с „патриархални” дейности като правенето на зимнина и варенето на ракия, но художническото й чувство и подсказва че в тяхната незначителност се крие някакво дълбоко измерение на традиция и нравственост. Че около казана хората се сбират, както са се сбирали около огнището, заради човешкия контакт, а не за ракията, около огъня можеш да се сбереш, но около парното или около подовото отопление – не можеш. В този епизод Хелена предлага на героинята да замине за Прага. Още повече, че се повява и Дейвид с очарователна сръбкиня. Този епизод е знаменателен и с друго – изграден е по законите на драматургията. До този момент действието е било фрагментарно и импресионистично, насечено от откъслечни мисли, случки и наблюдения и сега за първи път на едно място са се събрали много герои и от развитието на ситуацията и техните отношения зависи как ще продължи по-нататък. Героинята решава да замине за Прага – хем да посети града, който за сега е единственото олицетворение на „широкия свят”, хем да се спаси от собствената си ревност и разочарование.
Ценностите, които ще наречем социалистически, са далечни, чужди и непознати за Ирина Папанчева. И не, както може да се помисли, поради идеологически причини и поради нежелание да ги научи, а защото обществото още по времето на социализма незабележимо еволюира и те изгубиха актуалност, още докато нейното поколение беше в детска възраст. Положителната (или отрицателна) стойност на социализма беше проблем на поколението на нейните родители, които не забелязаха кога светът се разшири (и глобализира), като че не искаха да разберат, че никаква берлинска стена не можеше да спре разширяването от запад към изток и обратно. За поколението на Ирина Папанчева „разширението” беше очевидност. Местните, регионални и национални ценности се оказаха по-малки от реалността. Технологиите не можеха да бъдат спряни, те се оказаха по-силни от всякакви идеологии. Така че нашата малка България вече беше скромно, но интернационално средище в което героинята живееше: „сериозната й връзка” е румънецът Винченцо, приятелката й Хелена е чехкиня, пътуването й до Банско става в компанията на американеца Майкъл и французойката Анет, Дейвид е англичанин и има приятелка сръбска художничка (която е „съперница” на героинята), а действието на повестта започва в една мансарда, където се чества рожденният ден на тридесетгодишния главен редактор на първия англоезичен вестник в България появил се през 90-те. И на този купон са се събрали все млади журналисти от различни националности. Действието е в рамките на България, но отношенията между хората вече са излезли от тези рамки. И ако все още се дискутираше дали да влезем в НАТО, или в Европейския съюз и думите „общоевропейски ценности” се чуваха отвсякъде, а страстите на по-възрастното поколение се нажежаваха до бяло от това по кой път път да поеме България, за младото поколение тези въпроси не съществуваха, тяхното решение се разбираше от самосебе си. Въпросът се състоеше в това как практически те ще реализират живота си в дадените реалности. Ако за по-старото поколение това бяха нови реалности, за по-младото – това си беше даденост – единствената реалност, която познаваха и в която бяха израстнали.
Спомням си, че като прочетах „ПОЧТИ ИНТИМНО” за първи път осъзнах колко безнадежно е изостанало нашето поколение (на нейните родители) от събитията. Тази малка по обем книжка ме накара да почувствам и да разбера, но не с разума, а с всяка клетка, че времето вече е друго. И когато на първата им среща Дейвид казва на героинята: „За сега България ми харесва.”, а тя отговаря: „България е затвор, от който искам да избягам.”, възприех този диалог извън всякакви идеологичски клишета, възприех го като устрем към широтата на света, че вече е време, в което целият свят принадлежи на всеки. Признавам, че думата „затвор” ме шокира (и жегна). Възпитаван съм в родолюбие и знам, че какъвто и да е родният дом, той е преди всичко роден дом и тогава всичко останало (даже и затвор). Но в тази дума се съдържаше и нова оценка за ценностите патриотизъм, национализъм, родолюбие, които ние намирахме за естествени, но които в новото време се разтваряха в по-широкия свят на космополитизма. Темата за космополитизма ще е основна в следващото произведение на Папанчева, но сега се появяваше като художествено предчувствие.
Не само реалността, мислите и чувствата са подложени на описание, на описание е подложен и метода на изграждане на произведението, сякаш гледаме описваната реалност едновременно и отвътре, и отвън. Ето как започва втора глава: „Още когато бях малка, имах навика да мисля за себе си в трето лице, единствено число. Правя го и досега. Една част от мене участвува в действието, друга – констатира, регистрира, анализира, експериментира, естетизира…” Така постъпва писателката-героиня – ние виждаме едновременно и авторката и нейното художествено превъплащение в героинята, като едновременно сливаме и разделяме тези образи, но виждаме, че това структурно сливане и разделяне на героинята с авторката крие вътрешен философски заряд. Тази двойнственост на асоциациите се превръща в метод на възприемане от читателя и той също започва да „констатира, експериментира и естетизира”, тоест превръща се в. Особено характерен е похватът, който ще нарека „бъдеще време в минало” и който според мене е кулминацията на повестта. На авторката й предстои да опише своето пребиваване в Прага, след като е приела предложението на Хелена да замине за там. И докато обмисля как ще опише това пребиваване отпреди няколко години, самата Хелена се свързва с нея по ICQ-то и настоятелно моли да й погостува. Хелена вече не живее в София, станала е майка и се е прибрала за постоянно в Прага. И тук авторката зарязва всякакви правила и хронология, зарязва всякаква литература (или литературщина), привежда документална стенограма от техния разговор, грабва автобуса и заминава. Зарязва вякаква литература и отива да се порадва на приятелката си и на „нейното слънце Павел”. Така тя напуска литературното време на някогашните събития, но както отива в Прага се оказва „в бъдещето на тези събития”. Някакъв невероятен художнически усет и подсказва да включи тези епизоди в повестта, въпреки че разрушава литературните канони. Внезапно повествованието излиза извън своите рамки и своите принципи. Всяка нормативна естетика бе заклеймила такъв подход и за такова художествено решение се изисква изключителна творческа освободеност. Но по този начин художественост и реалност заживяват заедно. Веднага след това пребиваване, авторката описва и предишното си пребиваване в Прага. Две посещения на едно и също любимо място поднесени в обратен хронологичен ред, идващи от различни координатни системи се сплитат. И това сплитане има важни художествено-философски последици – от тук насетне посещението в Прага се възприема от два времеви пласта, то едвовременно изпълва героинята с мечтание по бъдещето, но и с носталгичност по миналото – като в модерна скулптура на Архипенко, в който контраобемите и пустотата на пространството са също толкова важни, колкото и класическите обеми, и зрителят добива своя представа за човешкото тяло, дори когато самото тяло липсва а са моделирани чрез външните форми около това тяло – така виждаш нещата едновременно и отвън и отвътре. А каква магия е да излезеш от схемите и да опишеш едновременно и бъдещето и миналото. И ако не беше верният ритъм, този похват щеше да крещи като кръпка върху елегантната дреха на произведението, но сега се е притаил в увлекателността на разказа и тихичко се подсмихва от своето ъгълче, без да се вълнува дали ще бъде забелязан от читателя или не.
Изключително постижение на тази музикална философия.
Поемата-повест е разделена на три части. Първа част – „Дейвид”, втора – „Почти” и трета – „Прага”. Първа и трета част са интимните мечти на героинята за любов в този необятен свят, втората част – „Почти” – е чувствената осезателност на света, който е широк и прекрасен, но не идеален. Действието започна на един журналистически купон, където за героинята всичко е предстоящо, изпълнено с необятни възможности, и завършва в студентската й стая в общежитието след завръщането от Прага, където намира прощално писмо от Дейвид. В цялата поема тя живее толкова интензивно сякаш животът ще свърши за нея. А всъщност той едвам започва. Свършва само студенството, тя сбъдна едната си мечта – Прага, а за другата – Дейвид: „… бавно сгъвам обратно листа, прибирам го в плика, и много, много спокойно се усмихвам”.
Студентството свърши, но животът продължава.
от Христо Димитров – Хиндо
оператор, автор и сценарист