Миналата година пътуването до остров Света Анастасия ненадейно ме отведе до друг остров – до „Тя, островът“ (КК „Труд“, 2017). Макар да е необичайно да избереш парфюма по флакона, точно по този начин грабнах книгата на Ирина Папанчева в малкото музейно магазинче – заради корицата. Четенето на този роман във време, в което събитийността имаше цвят, а „свободата“ – срок на годност, беше почти медитативно изживяване. Оказа се, че пясъчно жълтият цвят на корицата е значещ. „Жълтото е цветът на щастието“.
Жълтото е цветът на остров Фуертевентура, цветът на историята на жената в жълта рокля, която се завръща „в безвремието на пустинята и безбрежността на океана“ – както самата тя нарича пътуването си до острова. „Нищо/ никога/ не е/ било,/ нито/ ще бъде/ друго/ освен/ пясък…“. Звучи като мантра и задава ритъм на четене – до такава степен, че започваш да се питаш дали историята на жената в жълтата рокля не е историята на Острова – Тя, Острова. Пясъчната оголеност на Фуертевентура дава особена свобода и предизвиква героите да видят и чуят по-добре себе си, максимално да се разкрият пред читателя – всички с изключение на Писателката, която „открива“ корицата на „Тя, островът“ на изложба в Брюксел – квадратно платно в жълто и оранжево с нарисувани момче и момиче, които си правят селфи. Ирис, името на Писателката, сме научили почти в самия край на романа, а до-разкриването ѝ предстои в новия роман на Ирина Папанчева – „Брюксел, разголен“ (ИК „Знаци“, 2022).
Мехурчетата, които идват в повече
Фрапиращото публично разголване в „белгийския рай“ на сауната в контраст с институционализирано костюмирания свят на Брюксел първоначално стряскат младата българска журналистка, пристигнала за стаж в Европейския парламент през 2003 г. Откровената голота и недвусмислените намеци на немски евродепутат сгъстяват мехурчетата в топлото джакузи за стажантката от „далечна страна“. Но пък мултикултурните мехурчета на шампанското с „искрящия вкус на светлото европейско бъдеще“ неудържимо привличат източноевропейката, готова да вложи всичките си „изковани през социализма дисциплина, ангажираност и лоялност“, за да бъде част от многообразието, единството и многоезичието на Брюксел, за да продължи да се чувства „толкова завършена и автентична“. Макар че се разделя с града „като с любовник“ – гола, за последно сред мехурчетата на джакузито, Ирис се завръща през 2007 г. с присъединяването на България към ЕС – „началото на светлото бъдеще“. За да се „гмурне“ в големия мехур на европейската столица, защото „Това е Брюксел – неизбежно срещаш същите хора, всички сме в един мехур.“ И тези хора, всеки със своя история, от своя гледна точка, ще разкрие/разсъблече пласт след пласт Ирис и нейната лична история с Брюксел. Гласовете на холандеца Херман, белгийките Айша, Бриджит и Полин, на сенегалеца Амаду, на австралиеца Томас, хърватката Божана, португалеца Алберто, британката Клеър водят из невидимите траектории на кварталите Моленбек, Матонге, Скарбек, Марол, Етербек… които се пресичат в една точка – света на българката Ирис.
За белгийката Полин българската стажантка изглежда „разочароващо нормална“, дори скучна със стилното си облекло, образованост, култура и непринудеността, с която говори за комунизма – образ, контрастиращ с екзотичната представа за източноевропееца, жертва на травматични преживявания от „тъмното комунистическо минало“. Оказва се, че Ирис притежава всички добродетели на „добрия стар Брюксел“ и идеално „пасва“ на този „свят на елегантност, изкуство, комфорт“. Но по ирония на съдбата точно българската журналистка ще бъде пробивът на мултикултурализма в „оазиса на западната култура“ на Полин и дъщеря ѝ Бриджит, бивша съквартирантка на Ирис. Именно българката с нейната общителност и способност да привлича „необикновени хора“ от различни националности и религиозни общности нахлува в комфорта на „стария Брюксел“, за да срещне Бриджит и сенегалеца Амаду – съответно Скарбек и Матонге, Полин и сирийските бежанки – Авеню Демолдер на кореняците белгийци и ориентализма на Дивия Скарбек, Брюксел и Алепо. По идея на Ирис комфортният белгийски дом на Полин приютява за необичайна вечеря мароканка, хърватка, валонец, фламандец, английски редактор, немски репортер, турско семейство от Дивия Скарбек, двама сенегалци, няколко белгийки в съвместен (успешен) опит да помогнат на майка и дъщеря, сирийски бежанки. Безвъзвратно влюбената в Брюксел българка, която „обича да пише, да чете, да танцува танго и да ходи на кино“, се превръща в отправна точка на историята за прочутото европейско разнообразие. Това е образът на Писателката, в който наратологично се пресрещат различни лица на европейската столица. Ирис кани хърватката Божана на алтернативна туристическа обиколка под мотото „Другият Брюксел“. „Пазителки“ на „Другия Брюксел“ се оказват все жени, които ги срещат с Брюксел на мигрантите сирийци и суданци, Брюксел на елитната компаньонка с травматичен опит от войната в бивша Югославия, с Брюксел на безкрайните удоволствия. Случайно или не младият художник, с когото Ирис и Божана скицират потайностите на Марол, се казва Оливие – като Оливие Рубен, автора на корицата на „Тя, островът“. Всъщност Брюксел се оказва конгломерат от острови, приютяващи носталгията по дома – „всички тези места, които те карат да се чувстваш някъде другаде“ – в Африка, в Португалия, в Турция, в София, дори в Чикаго…
Може би затова Брюксел мами със свободата на „потенциалното откритие“ като възможност „да забравиш миналото и да не се страхуваш от бъдещето“, да не се страхуваш да се отдадеш на неочакваната празничност, с която градът изненадва. А това е от особено значение за човек, разделил се с илюзиите за едно светло бъдеще и гледащ с доза скептицизъм към новото светло бъдеще. И Ирис се отдава на възможностите на неочакваната импровизация тук и сега, също като в милонга. Тангото ѝ с Брюксел, танцът на привличане и отблъскване, продължава с всяко преместване в ново жилище и в нов квартал, до финалната поза в Укъл – квартала на богатите, но все пак „на границата с Иксел“ – там, откъдето започва нейната лична история с Брюксел. От мазето под наем в Иксел до международните партита в прекрасен апартамент в Укъл. Въпреки провала на европейската конституция, мигрантската криза, Брекзит и терористичните актове, разнообразието намира единство в мехурчетата от бутилка кава в пространството на дома в Укъл, в личната история на българката Ирис, в която приятели от близо девет националности хапват, пийват и разговарят в един брюкселски Дом и в един Роман – „Брюксел, разголен“.
Веселина Белева, Доктор по филологически науки