Денят лениво се изтъркули и спря в късния следобед. На паркинга в покрайнините на Бургас беше пълно с пристигащи коли. Хората се измъкваха от тях и тръгваха по прашния път, пресичаха железопътната линия и продължаваха до лугата. В ръждивите й води с мирис на развалени яйца телата им ставаха безтегловни, изплуваха над повърхността и се носеха леко като гумени кукли. Наблизо, отвъд дъсчения мост, други, покрити от челата до пръстите на краката си с черна кал се разхождаха и чакаха калта да засъхне. Постепенно цветът й се променяше и от катранена, тя ставаше мишо сива. Странни фигури на катранени и мишо сиви петна се движеха обратно в посока към морето, където, когато мишо сивият цвят превземеше катранения, водите му щяха да отмият всичката тази кал и да оставят само ефекта от нея – гладка кожа, здраво тяло и – предполагаем – здрав дух.
Не беше нужна особена наблюдателност, за да се забележи кои посетители са тук за първи път. Те гнусливо бръчкаха носове, докато влизаха в лугата или едва-едва, с отвращение, мажеха калта по телата си. Тези, които бяха свикнали, с процедурите, нагазваха смело в гъстата лепкава субстанция и енергично я нанасяха на дебел пласт по телата и лицата си. Героите на този разказ са от тях, но засега все още се носят в лугата и водят лежерен разговор.
– Чудодейна е тази вода, чудодейна! Цяла зима не ми се е обадил гърбът. Затова постоянствам и това лято съм си казал пак – минимум 15 сеанса! – казва Захари.
– Е, дано имаш право. Мъчат ме тези шипове, разгеле…Казват, че помага…Дано, че не се трае тази болка. – въздъхва Стоян.
– Ще видиш, все едно, че не е било. Казах ти, моите шипове почти съм ги забравил след три лета процедури – успокоява го Васил.
– Ах, дано, дано, разгеле… – Стоян прави кръгче около събеседниците си.
– Да й се порадваме още малко. Чувам ще правят комплекс някакъв, спа комплекс, както е модерно да се казва сега. Стане ли това, ще трябва да забравим за лугата. Ще сложат една космическа такса и ще започнат само лъскави коли да спират тук. – Захари загребва сол и започва да търка гърба си.
– Те и да не са космически, с моята пенсия… Ще помисли ли някой за пенсионерите, да е без такса за нас – в гласа на Васил няма много надежда.
– Ами! Кой ще ти мисли, разгеле, на никой не му дреме за нас. Интересът е важен, а с тази финансова криза съвсем зле стават нещата. Казват зимата ще бъде тежка, ще ли оцелеем до другото лято изобщо… – Стоян въздъхва тежко на свой ред и се придвижва напред.
– Е, нали избрахте ново правителство, какво сте се закахърили – ехидно натъртва Васил.
– Ами, избрахме! То не може чудеса да направи новото правителство. Пък и нали сърба попарата на вашите – подхвърля Захари.
– Нека не захващаме пак тази тема, разгеле. Вчера ме заболя главата от вас – пресича ги Стоян.
– А за какво да говорим тогаз? За финансовата криза? Тя е една много весела тема… – не се отказва Васил.
– Я, гледай, гледай, тц-тц-тц – изведнъж отронва Захари.
Другите двама проследяват погледа му.
Интригуващата непозната
Погледът на Захари е прикован в млада жена с много бяла кожа и светло руси къси коси, обрамчващи лицето й. Облечена е в тъмно син бански. Влиза в лугата с леко сбръчкан нос. Постепенно свиква с миризмата и се отпуска във водата, като прави елегантни кръгове с ръце.
– От къде се появи таз русалка?! – възкликва Стоян.
– От луната – не се отказва от ехидната нотка Васил. – от къде може?! Туристка ще да е.
– Прилича на рускинче – гадае Захари.
– Полякинче – авторитетно се произнася Васил.
– Рускинче ще да е…разгеле! – заема страната на Захари Стоян.
– Хм, ще загубите тук. Познавам аз полякинчетата. Отдалеч ги надушвам. Някога бях портиер на Слънчев бряг. Имаше само поляци в хотела, но едно девойче беше като капчица.
Другите двама го слушат разсеяно, докато наблюдават момичето. Тя продължава да се движи грациозно и лениво. На моменти спира, протяга се във водата, отпуска се и поема слънцето с лицето си.
– Стига сте зяпали момичето като невидели. Слушайте да ви разкажа за полякинчето.
Любовната история на един портиер
Беше като капчица. Руса, синеока, като тази тук, ама още по-хубава. (Възгласи – не може да е била по-хубава, посмали малко, разгеле!). Казваше се Качка. Катарина, но всички й викаха Качка. Беше двайсетина годишна. Бяха дошли две приятелки с двама младоци. Ама приятелката й явно имаше вземане даване с единия, а другият му бе приятел и един вид я бяха уредили. Тя обаче не изглеждаше да е много заинтересувана. Все като минеше покрай рецепцията, ми хвърляше едни лепкави погледи с онези мити сини очи като полски иглики. Аз не оствах по-назад и също й се подсмихвах и я гледах, ли гледах. И тя като се смути и изчерви, и се усмихне така на себе си, като гледа надолу и бързо-бързо подмине. Много беше сладка, да я схрускаш. Младокът обаче взе да забелязва и да се изнервя. От три-четири дена бяха вече там и явно нищо не ставаше, както му се щеше. Щяха да стоят две седмици. На петата вечер, бях нощна смяна, Качка идва при мен – цялата трепери и плаче, и на развален руски ми обяснява, че онзи се напил и й налетял. Предложих й да отиде в моята стая, нали бях на работа. Поколеба се малко и накрая прие. Като се прибрах сутринта, спеше като пиленце в леглото ми. Легнах в другото и я гледах, докато не се събуди. Предложих й да остане в моята стая, ако иска и тя взе, че се съгласи. На следващата вечер бе някъде навън с онези, прибра се късно, чух я, чух я и как се съблича, сърцето ми заби като лудо, но това, което стана, въобще не очаквах. Дойде и се вмъкна в моето легло. Не мигнахме до сутринта. Изкарахме заедно до края. Другият умря от яд и ревност, една вечер блъска по вратата ми, но като му обясних някои неща за живота, се усмири. Само гледаше накриво.
Замина си Качка, сълзи, не искаше да тръгва. Писа ми после. И аз й писах. Картички праща, снимки. На следващото лято дойде пак. Аз я чаках и още две седмици изкарахме. Ей, хубаво ми беше с тази Качка…Накрая рече – не мога да живея без теб, дай да се женим. И аз, нали бях млад и луд, казах – хайде! Върна се тя в Полша, да подготви техните, аз взех да се глася да ида при нея, но не ме пуснаха властите. И така взехме да отлагаме. Тя не дойде на следващото лято, аз срещнах Иглика, и така и си остана полската ми любов. Но ви казвам, познавам полякинчетата и туй ще да е полякинче.
Облогът
През това време момичето бе излязло от лугата и бе отишло към калта.
– Много стоях днес в тази луга, отивам да се мажа – каза Захари.
– И аз тъй, прекалих – обади се Васил.
– Да ходим вече на калта.
Тримата се пуснаха по водата към периферията, излязоха и се насочиха към калта. Там, отдалеч, видяха интригуващата непозната. Тя бе свалила горницата на банския си, за разлика от всички други жени и нанасяше калта по тялото си. Скоро стегнатите й гърди бяха също катранени. Захари, Стоян и Васил преглътнаха при тази гледка.
Подредиха се недалеч от момичето и също започнаха да се мажат.
– Аз все така смятам, че е рускинче – рече Захари. Те са такива…освободени.
– Обзалагаме ли се? – напери се Васил.
– Хайде, на по един облак – подкрепи ги Стоян.
– Кой ще я попита? – нерешително се обади Захари.
– Е, как кой, разгеле?! Васето. Нали има опит с полякинчетата – не му остана длъжен за по-ранното заяждане Стоян.
– Е, че ще я питам…какво пък. Ама нека се измие. Да не я притесняваме сега.
Междувременно момичето беше покрило тялото и лицето си с кал и се насочваше към плажа. Захари, Васил и Стоян я последваха от разстояние.
Русалка
Плажът беше покрит с отпадъци и пластмасови бутилки, сред които тук таме плажуващи бяха разпънали хавлиите си. Момичето стоеше право и чакаше калта да засъхне напълно по тялото му, наред с още десетина души, които се разхождаха напред-назад по брега. Тя изпъна ръце на горе и изпъчи гърдите си. Пое дълбоко въздух и започна бавно да прави упражнения. Погледите на околните бяха насочени към нея, към гъвкавото й младо тяло и бляскави руси коси, които рязко контрастираха с калта по лицето й. Стоян, Захари и Васил също мълчаливо я наблюдаваха и само от време на време многозначително се споглеждаха.
Късните слънчеви лъчи постепенно претопиха катранения цвят в миши. Момичето свърши цикъла от упражнения и влезе в морето. Започна да отмива калта от себе си, и да се гмурка под вълните.
– Казах ли ви, че е русалка? – подсмихна се Стоян – никакво полякинче или рускинче. Не е от този свят тази красота, не е…
И тримата приятели влязоха в морето.
Пропуснат шанс
Старателно сваляха калта от телата си, когато Стоян възкликна:
– Ах, изпуснахме я!
Момичето беше излязло на брега и се сушеше. Кожата му изглеждаше прозрачна, а златните му коси блестяха под слънцето. Плажуващите я гледаха, а тя или не забелязваше техните погледи или дотолкова беше свикнала с това, да получава внимание, че много успешно игнорираше източниците му.
Забърса косите си с хавлията, среса ги назад с четка и облече светло синя къса рокличка. Обърна се и си тръгна.
Приятелите разочаровано се спогледаха.
– Ех, язък, язък – зацъка Захари.
– Няма страшно – каза Васил – и утре е ден. Щом е дошла веднъж, ще дойде пак – и този път в гласа му имаше повече надежда.
Очакване
На следващия ден, пак в късния следобед, любителите на лугата се събираха в ръждивите й води. Стоян, Захари и Васил се носеха по водата, но този път разговорът им се накъсваше от по-дълги паузи.
– Хубаво беше снощи на гарата. Отдавна не бяха идвали толкова хора – отбеляза Захари.
– Ами, наду ми се главата – смотолеви Васил.
– А ти, успя ли да спиш после? Нещо не ти беше добре – извърна се към Захари.
– Поспах…малко, разгеле. Едни мисли ме спохождаха…
И тримата час по час поглеждаха към мястото, откъдето се влизаше в лугата.
– Трябваше да сме по-оперативни Стоян вчера – каза накрая Захари.
– Васко докато се накани, разгеле – и отлетя пиленцето – въздъхна Стоян.
– Като толкова знаеш, що не отиде ти?! – наежи се Васил.
– Е, нали ти си познавачът на полякинчетата – не му остана длъжен Стоян.
– Стига сте спорили, така е било речено – прекъсна ги Захари. – Голяма работа, пак ще пием облаци довечера на гарата и без рускинчето.
– Полякинчето – поправи го Васил.
– Нейсе, каквато там е. Явно няма да разберем – примирено каза Захари.
И отново потънаха в мълчание, като се носеха по топлата вода.
– Много сте мълчаливи днес – обади се Васил.
– Въртят ми се едни мисли…затуй ще да е – каза Стоян.
– Сещам се за една история. Пак така с едно момиче – започна Захари.
Друго лято, друго неслучване
Бях във Варна във Военоморската. Лятото се измъквахме вечер с един приятел и ходехме в едно заведение да пием по бира. Край плажа. Беше разнообразие някакво в казармения живот. Запознавахме се с момичета, вървеше приказката и така…Една вечер се появи едно момиче, от което ми спря дъха. Беше с кестеняви дълги коси и с очи с един такъв неясен цвят. Пъстри и замислени. Още си я представям, нищо че беше преди…е-хее четирийсет години. Цяла вечер я гледах и така и не се осмелих да отида при нея. Беше с компания, но стоеше сама, сякаш отделно от тях. Не говореше, не танцуваше, само гледаше. Цяла нощ я сънувах после. Но повече не се появи – нито тя, нито компанията й. Питах бармана после, но не знаеше нищо, не ги познаваше. Цяло лято я чаках, но напразно.
– Затова ли остана ерген, бе, Захари? Заради таз непозната? – подкачи го Васил.
– Едва ли ще е за туй, но още я помня. Нямах късмет с жените, какво да се прави…
– Е, аз ще ставам вече – надигна се Стоян.
– Къде се разбърза, бе, Стояне, няма десет часа още – опита се да го спре Васил.
– Ще ида на калта и ще тръгвам, нещо съм уморен днес.
– Довечера ще дойдеш ли на гарата? – попита Захари.
– Ще видя, ако съм по-добре, ще дойда.
– Е, дано да си…
Установяване на контакт
Слънцето отново следваше траекторията си, а в лугата цареше обичайното за този час оживление.
– Как си днес, Стояне? Снощи не дойде…- загрижено попита Захари.
– По-добре, Захари, благодаря, много по-добре. Наспах се нощеска.
– Хубаво, че си се наспал, за да имаш сили да загубиш един облог.
– Я вижте кой е тук – внезапно оживен кимна с глава към мястото за влизане в лугата Васил.
Там стоеше тяхната непозната.
– Няма да чакаме да иде в калта днес! Колкото се може по-скоро я попитай, Васе – оживи се и Захари.
– Абе не се знае, разгеле, кой ще загуби…- подсмихна се най-после и Стоян.
Момичето свали синята си рокля и влезе във водата. Отпусна се над повърхността й и започна леко да движи ръцете си в страни като голяма пеперуда, която трептеше с криле. Така се придвижваше из лугата. Лицето й сияеше, изглеждаше, че се наслаждава на движението си из топлата, червеникава вода.
– Хайде, Васе, действай! – подкачи го пак Захари.
Момичето ги беше приближило. Другите посетители на лугата също я гледаха, някои от тях тихо си шушукаха. Васил въздъхна.
– Ама, че сте шушумиги! Добре, отивам. Хайде, пожелайте ми късмет.
Той заплува към момичето. Стоян и Захари наблюдаваха от местата си. Видяха как момичето първо се стресна, извадено от унеса си, но след това приветливо се усмихна, което я направи още по-хубава. Двамата размениха няколко реплики и Васил се върна с изражение на победител.
– Е, казвай, какво стана? Полякинче ли е? – не се стърпя Захари.
– Ама сте и вие нетърпеливи! А кой свърши работата, а? Кой?
– Да бе, Васе, страшен си и как я заговори само. Хайде, стига си ни напрягал. Кажи какво стана – обърна се към него и Стоян.
– Какво да ви кажа, никой не печели, но аз съм по-близко. Чехкинче е!
– Ах, чехкинче, трябваше да се сетя! – възкликна Захари.
– Явно никой няма да черпи, а всички пак ще се черпим – каза Стоян – И кажи какво стана, де? Какво друго си казахте?
– Е, какво – доволно се подсмихна Васил – Казва се Ева. На почивка е.
– И на руски ли се разбрахте? – възхитено го гледаше Захари.
– Е, на руски малко, малко на чешки, нали съм работил на морето някога. Ахой, махой, умея ги славянските езици.
– Страшен си, разгеле! – призна и Стоян и в гласа му прозвуча възхищение.
Краят на ваканцията
През следващата седмица тримата приятели се радваха все така отдалеч на присъствието на Ева. Всеки ден проследяваха ритуала й, докато водеха разговори за младостта и за жените, които бяха срещнали. Един ден тя не дойде. Не дойде и на следващия ден. Нито на по-следващия.
На четвъртата сутрин Васил заключи дълбокомислено
– Явно си е отишла.
– Да, така ще да е, сигурно й е свършила ваканцията…- съгласи се и Захари.
Стоян замислено мълчеше.
– Нещо нямаш настроение днес, защо тъй? – загрижено го попита Захари.
– По-особен ден е днес, разгеле…
– И какво му е особеното? – намеси се и Васил, този път без характерната язвителна нотка.
– С жената трябваше да имаме годишнина от сватбата. Четирийсет години.
– Ех, Стояне, какво да ти кажа, поне сте ги имали и сте били щастливи – каза Захари.
– Така е, разгеле, имахме ги, не беше лесно винаги, но по си беше добре с нея…Пет години вече откак я няма, а сякаш вчера бе – въздъхна Стоян и от ъгъла на очите му се спуснаха две сълзи.
– Какво да се прави, живот…- въздъхна и Васил и погледна на другата страна.
– Нали ще дойдеш на гарата довечера да пием по един облак за светла й памет. А и да не си сам – погледна го Захари, като се стараеше гласът му да звучи по обичайному.
– Да, да, ще дойда.
– Май ще приключвам сезона с лугата аз. Направих три седмици това лято. А другото – пак, ако не направят спа комплекс – отбеляза Васил.
– И ако сме оцелели от кризата – опита се да се пошегува Захари.